Последните решения на българския парламент бяха не само голям удар върху почитателите на Слави Трифонов, но и удар върху всички фенове на демокрацията. И като по поръчка, в унисон с новите решения на парламента, излезе и тазгодишната класация на Репортери без граници за свободата на словото – мислехме, че сме достигнали дъното с 106-тото ни място през 2015-та, е, сега сме 113-ти. Готов съм да заложа, че Едуард Мърфи има български корени, защото законът му „Ако нещата вървят на зле, бъдете сигурни, че те ще станат по-зле!“ спокойно може да стане националното мото на България.

Да започнем по ред на номерата. От лошо към по-лошо. И тъй като референдумът на Слави Трифонов има по-кофти седмица и от Жана Бергендорф, за утешение на шоумена, реших да кръстя всички параграфи с негови песни.

„Няма не искам, няма недей“
Задължителното гласуване бе прието на 21.04 като първият параграф от изборния кодекс отсега нататък ще звучи така: „Гласуването е задължително, извършва се лично от избирателя и представлява проява на гражданския му дълг“. Много хубаво (всъщност точно обратното, но това е съвсем друга тема), само че в правния език този тип закони се наричат lex imperfecta. Т.е. има правило, но при нарушаването му последици и наказания липсват. В случая депутатите предлагат ако два поредни пъти пропуснеш да гласуваш, да бъдеш заличаван от избирателния списък. Предложението не е чак толкова лошо, колкото звучи, само че ще си позволява да поставя под съмнение способността на ГРАО и ЦИК да проследяват кой е гласувал на последните два вота и кой не. Нека не забравяме, че именно ГРАО отговаря за избирателните списъци, а те на последните парламентарни избори например обхващаха 6 931 855 човека, което е едно много оптимистично преброяване, но за съжаление доста се различава от реалността.

„Нека ме боли“
Лидерът на партията столетница, Михаил Миков, и депутати от БСП предложиха в правната комисия референдумите и изборите да не могат да се провеждат в един и същи ден. Защото… не знам… не било удобно… примерно. По този начин, референдумът на Слави и тези прословути „694 хиляди съдби и мечти“ е обречен на неуспех, защото той ще бъде насрочен за лятото, т.е. юли или август, когато повечето хора са на почивка и хич не им е до избори.

„Шат на патката главата“
Многомандатен избирателен район „Чужбина“ щеше да даде възможността на българите зад граница да изберат свои депутати, които да ги представляват в българския парламент. Досега, техните гласове се разпределяха пропорционално из 31-те МИР-а в България. Това доведе през годините до феномени като Бат Сали, който стана депутат от Кюстендил с 864 гласа. Вместо това, при обособяване на собствен район, всяка партия щеше да е длъжна да изготви листа от кандидати, от които българите в чужбина да избират и съответно да се възползват и от възможността за избор на преференция. И независимо че бащицата на нацията обеща пред българите в Швейцария, че такъв район ще има, парламентът реши друго.

„Време за глупости“
Отхвърлянето на МИР Чужбина беше тежък удар върху българската диаспора и опитите тя да бъде по-активна в обществения и политически живот на страната, но следващото решение на парламента издигна нещата на съвсем друго равнище. То дойде изненадващо от партията на онази телевизия, която създаде Волен Сидеров и Юлиян Вучков. А именно: да бъде разрешено гласуването в чужбина само в дипломатически и консулски представителства. Уж, за да се ограничи турският вот. До този момент правилата бяха следните: За да откриеш секция в град, в който няма дипломатическо представителство на България, трябва да събереш 40 декларации от хора, живеещи там. Тъжното е, че тенденцията беше възходяща и на всеки следващи избори все повече и повече млади и дейни хора обикаляха сред своите сънародници и им обясняваха колко е важно да се гласува и колко ще е удобно, ако си открият собствена секция. И успяваха. Но дотук. Finito. Отсега нататък, всички българи, живеещи в малките студентски градчета в Германия и Великобритания например, няма да гласуват. Защо? Защото дори и да са съгласни да пропътуват стотици километри до консулствата или посолствата, тези административни единици нямат капацитета да ги обслужат. 200-300 хиляди човека няма как да гласуват в 3-4 места. Физически е невъзможно. Но до тук с опитите да се правим, че на някого му пука за българите в чужбина.

Преди време ви разказах за комичните празни приказки за връщането на българите обратно в страната, сега ви разказвам за трагичните, изпълнени с умисъл решения за унищожаване на българското гражданско общество в и извън държавата.

Иначе се заформят протести срещу тези решения. Нека ги подкрепим! Макар че, в противовес на слънчевото време навън, тези обществени напъни все повече започват да ми звучат като един тъжен реквием на една утопична мечта за справедлива и успешна България, защото: „Нема такава държава“.

автор: Александър Детев